Из хрониките на един продавач

Една истинска история разказана ми от един продавач: 

Питате ме какво се случва? Не знам откъде да започна, но най-добре от началото, за да разберете през какво преминахме. Преди три месеца със съпругата ми решихме да продадем апартамента си. Отдавана не ни вършеше работа, искахме да сменим квартала и да се разширим.

Първото, което направихме, бе да го обявим в интернет заедно с няколко снимки. Направихме прекрасно описание. В интернет имотът ни изглеждаше супер. Определихме цената така, че да ни стигне за всичко после. Видяхме, че в сайтовете се предлагат апартаменти, които бяха по-лоши от нашия. Нямахме търпение да се появят първите купувачи. Дори си харесахме нов апартамент, жена ми до среднощ бърбореше какви пердета ще сложи в хола и как новата кухня ще бъде с цвят на мляко с кафе, ама с повече мляко…

И ето, почна се… Ден първи от седмица първа.

Телефонът звъни, непознат номер. Да, това ще е купувач… Уф, точно сега ли, тъкмо влязох при шефа… Нищо, после ще звънна аз. Само че срещата продължи повече от 1 час и 40 минути. През цялото време броях вибрациите на телефона си в джоба, стигнах до 4 и… спрях. А какво ми говореше шефът, така и не разбрах, защото само си мислех за купувача, който стои в „джоба“ ми и вибрира. Да не взема да го изпусна, че Мимето ще има да се цупи. Най-после срещата свърши, аз бързо излизам в коридора, да не ме слушат колегите – какво да им обяснявам и на тях. Поглеждам телефона си – 6 неприети повиквания. Лелеее… тоя апартамент ще го продам за нула време. Дали не се прецаках с цената, дали да не я вдигнем малко, че то купувачи сега много на пазара. Пък и тая криза с банките…

Обаждам се и чувам отсреща:

– Ало, кажете… ааа, вие продавате апартамент, аз съм брокер, кога да дойда да го снимам, предвидили ли сте „комисионa“ за агенцията в цената…

– Как така брокер и какъв „комисионa“? Вие не сте ли купувач? – недоумявам аз.

– Не, аз съм брокер, ама имам много купувачи, мога да ги доведа, но първо трябва да го снимам…

– Ами доведете ги… – още повече се обърквам аз.

– Комисионата в цената ли е, или да я слагам отгоре? – настоява брокерът.

– Отгоре…. – отвръщам инстинктивно.

– Добре, ама цената ви е висока, ако я сложа отгоре, ще стане още по-скъп. Ама утре като дойда да снимам, ще се разберем…

Нищо не разбрах какво става, какво иска този човек от мен, ама нали каза, че има купувачи, а и като дойде, ще се разберем. Я да видя следващия…

– Ало, кажете… ааа, вие продавате апартамент. Аз съм брокер, кога да дойда да го снимам, а предвидили ли сте „комисионa“ за агенцията в цената…

– Как така брокер и какъв „комисионa“, вие не сте ли купувач? – недоумявам аз.

– Не, аз съм брокер, ама имам много купувачи, мога да ги доведа, но първо трябва да го снимам…

– Ами доведете ги… – още повече се обърквам аз.

– Комисионата в цената ли е, или да я слагам отгоре? – настоява брокерът.

– Отгоре…. – отвръщам инстинктивно.

– Добре, ама цената ви е висока, ако я сложа отгоре, ще стане още по-скъп… Ама утре като дойда да снимам ще се разберем…

Така преминаха и следващите разговори и накрая се чувствах толкова объркан, сякаш току-що съм слязъл от скоростно влакче. До края на деня, а и през следващите няколко седмици се налагаше да излизам по коридорите и да се крия, за да говоря спокойно. Накрая така и не знаех с кого съм говорил, кой и кога ще идва, въпреки че в началото си водех записки. Бях говорил с непознати хора, които искаха да дойдат вкъщи, да снимат и да им платя „комисионa“. Имах гадното усещане, че нещо почва да се обърква…

Но оптимистът в мен не се отказа. Обадих се на Мимето да си вземе отпуск и да не мърда от къщи… защото ще идват брокери, които имат много купувачи. Тя отначало мрънка, мрънка, че няма как да остави салона и клиентите, ама… нали иска кухня с цвят на мляко с кафе, ама с повече мляко.

Следващите 2 – 3 седмици що народ се извървя! Брокери идват, снимат, питат за „комисиона“ и изчезват, ама и аз се изучих, и Мимето инструктирах да вика: „Комисионaтa“ отгоре“. Само че мен все нещо ме гложди и усещането, че ще се прецакаме, не ми дава мира. Мимето ме успокоява, че така било добре – колкото повече брокери, толкова повече купувачи. Една клиентка от салона така й казала. Дойдоха и 2 – 3 частни лица купувачи. Гледат, гледат и питат: „Това защо така било, банята трябвало да се ремонтира, не била модерна“… И най-често: „Колко ще смъкнеш от цента?“. Аз като има кажа колко, те отговарят: „Ааа, добре, ами ние ще си помислим…“. И повече не се обаждат.

След три седмици нещата започнаха да се успокояват, брокери звъняха все по-малко, от време на време идваше някой купувач – сам или с брокер. В средата на втория месеца всичко утихна. Мимето пак се върна в салона, аз си гледах работата в офиса, защото се задаваха големи проекти и беше много напечено, а шефът и колегите и без това недоволстваха, че изоставам. Вечер все по-рядко обсъждахме новия си апартамент. Като че ли се бяхме отчаяли… Защо не се продаваше този имот, толкова хубаво и удобно си го бяхме направили, какво не му харесват? Нищо не разбирах. Но чашата преля, когато един ден Мимето извадила до вратата старата ни кафе машина, за да я хвърли на боклука, а един брокер я попитал дали може да я вземе… щял да си я поправи.

Вече бях убеден, че тотално сме се прецакали. Една вечер към края на третия месец реших да вляза в интернет и да видя какво става и направо щях да припадна. Стомахът ми се сви, като видях хубавия ни имот поне на 15 места и с толкова различни описания и снимки, че ми беше трудно да го позная. А цената беше най-фрапиращото нещо, защото имаше разлика в няколко хиляди евро между отделните оферти на агенциите. Спогледахме се с Мимето и разбрахме, че сме позволили нещата да излязат извън контрол…